Що не се гръмнеш, госпойце?! –провикна се мургав шофьор с толкова космати гърди, че „вълната “ се конкурираше с грубия му пуловер.

Такъв е стилът на писане на Лорън Уайзбъргър – едновременно хаплив и момичешки наивен. Книжката е много леко и приятно четиво, в които има и няколко основни, приложими в истинския живот поуки.

Разказва се за една двадесет и три годишна девойка – Андреа Сейч. Тя е амбиципзна, свободолюбива и непринудена. В началото на книгата разказва как с приятеля й Алекс обиколили света в началото на 20те си години и дори хванали дизентерия в Азия, която изпива физически и тя отслабва като военопленник.

• Всяко нещо се случва с причина. Абсолютно всяко.

 След завършването на колежа тръгва да си търси работа по специалностт. Мечтата й е да пише за Ню Йорк таймс, ето защо плана й е да се домогне до най-престижното списани до което може за да й е по-лесно прехвърлянето оттам. Списанието е Рънуей, най-влиятелното списание за мода. Всички постоянно й казват че е късметлийска, защото всяко момиче мечтае а тази работа. Явява се при главната редактока – безупречната и нечовешки взискателната Миранда Пристли, която сякаш неохотно я взима като своя помощник-асистентка.

Г-жа Пристили е страшно обсебваща и искаща и още от самото начало започва да изпива всичката й енергия, търпение и време, карайки я да върши най-абсурдните задачи.

• Да следваш тълпата, не винаги е най-безопасното място

Андреа през цялото време се подчинява първо, защото всички други го правят (от социален натиск) и второ защото наистина иска работата в Ню Йорк таймс. Но това й коства отношенията й с нейния приятел Алекс, и нейната БФФ Лили – която има проблем с алкохола и секса с непознати. (много хора от офиса й имат същия проблем.)

• Обръщай внимание на какво хората ти казват в мебервален вид

В края на книгата се оказва, че Лили (най добрата й приятелка) просто е имала нужда някой да я изслуша, защото е изоставена от родителите си, а баба й вече е немощна и тя е тази, която се нуждае от помощ. С течение на книгата проблемите на Лили все повече се задълбават – забърква се във все по-големи неразбории. Това аз го тълкувам като тих зов за помощ.

• Колкото по-можещ показваш че си, с толкова по-тежки задачи те натоварват.

Андреа в много аспекти жертва личния си живот за сметка на службата – изпуска срещи със гаджето си, уговорки с Лили, един вид ги превръща като своего рода неназначени работници на Митанда пристли. Толкова всепоглъщаща е нейната шефка. Като някакъв вид шефски плаващи пясъци, в които колкото повече усилия полагаш за да се измъкнеш, толкова повече се забатачваш.

• Ако нещо изглежда прекалено хубаво за да е истина – най-вероятно е.

В същото време се запознава с едно момче със очароватена външност и поведение. На мен това повечение ми е малко заучено (съдя по репликите, и мимиките му – малко ала Дон Жуан). Андреа знае че тази афера е грешен и емоционално опасен ход , затова всинаги със сетни сили успява да устои на съблазнителното му и пленяващо поведение към нея. Аз наистина мисля, че и той я харесва много, но е от мъжете, които обичат да им е трудно, и в момента в който постигнат нещо го поставят на полицата им за трофеи и продължават напред.

А споменах ли че въпросният Крисчън е световно известен писатен на крехката възраст от 29 години и е от богато аристократично потекло…? Ами… да. Затова й беше малко трудно.

Почти прекалено добре за да е истина. И авторката мисли така. И въпреки настойчивото му ухажване тя го наказва с пълно отрязване. Не знам как ли му се е отразило това. Мисля, че и тя му даде точния урок по житейска наука – не можеш да получаваш абсолютно всичко в този живот, колкото и да си свикнал да е така.

Та обратно към Рънуей. След 10 месеца изнурителелен труд, в който тя изглежда „по зле-отколкото когато бях болна от дизентерия“. Да – добре прочете – тя стравнява сегашното си призвание(Или Миранда) като разяждаща болест на чревния тракт, която можеш да хванеш при най-мизерни условия, ако си във военна обстановка или заложник на Ислямска държава.

• Хубавите неща в живота се случват когато просто бъдеш себе си.

Връщам се на 10те месеца изнурителен труд, тя вижда светлина в тунела – Миренда я пита какви са й мечтите – т.е. започва да я вижда като човешко същество. Казва й също че се справя сносно и че „приличаш на мен, преди години.“. Всичко това се случва преди едно модно шоу от световен калибър в Париж, където е поканен ешалона на висшата мода. След като влизат на Миранда й хрумна поредната абсурдна прищявка, облечена в заповеднически тон – Анди да направи така, че дъщерите й да излетят от Америка с изтекли паспорти. Все едно Анди е виновна за това че са с изтекли паспорти и все едно Анди може да свърши нещо от Шибания Париж! Тя не издържа и я поставя на място пред злорадите очи на всички присъстващи.

• Колкото и да се опитваш не можеш на промениш напълно друг човек, ако той самият не реши да се промени.

Мисля, че Анди тук изгуби всякаква почва под краката си, защото си даде сметка, че Миранда я оприличи с нея самата, образ от който свободолюбивият й дух иска да седи максилано далече. Тя не иска да бъде нищо подобно на Миранда и хората да я уважават само заради това, което представлява (работохолична, с уникален моден вкус, решителен характер, и човек, който коли и беси във висшата мода), а не за това което е( бездушна и високомерна кралица на драмите, за която чуждите тревоги и страдания са просто малки точици на небосвода на нейната амбиция.

Разбирам и Миранда обаче – тя няма как да бъде друга. Местото на главен редактон на токова списание е резервирано точно за такъв тип хора. Тя  си е изградила характера за да пасне на това място. Представете си какво щяха да са можните списания, ако се диктуваха от хора които са небрежни към детайлите, отмятат с лека ръка всяко несъвършенство и са на мнение, че всичко търпи отлагане. Самият път до този пост я е оформил във личността, която е.

• Както и никога не можеш да разбереш друго човешко същество на 100%.

Самата Aнди  пред цялото повествование се опитва да разгадае Миранда, но не с особен успех. Въпреки че е интелигентна и разбира това и онова от психология. Никога не можеш да разтълкуваш нечие поведение на 100%. Винаги ще има елементи от пъзела които ще ти липсва, колкото и да си запознат с човешките неволи и да се опитваш да извървиш мисля в техните обувки. Понякога просто някой от зъбците на движещите им сили ще са ти издънно непознати.

Няма да ви казвам как завършва книгата –всъщност май ви казах достатъчно вече. Но идеята беше да имате чувството че сте я чели. Много ми хареса и как я приключи, някак си всеки от персонажите получи това, което заслужаваше. Лексиката в книгата е много проста и достъпна, чете се е удоволствие, до голяма степен благодарение на хумористичните вмятания на авторката.

Оставям ви с еднo такавo. След като за пореден път й казват, че за нейната работа мечтае всяко момиче в Америка, и „че сигурно й иде да крещи от удоволствие“ , че работи за Миранда. Тя си казва на ум: „Да, новородено млекопитаещо крещи ли от удовоствие когато го поглъща кръвожаден хищник?“