Иван Вазов в Чепинската котловина

вазов за клептуза

иван вазов

Велинград е пряко обвързан с имената на много известни личности Като например Алеко Константинов, Дан Колов, световната оперна легенда Николай Гяуров, Владо Черноземски, Йосиф Шнитер и естествено Вела Пеева.

Но един от най-именитите личности които са посещавали Чеписката котловина, домът на днешен Велинград – това е народния писател поет и будител Иван Вазов.

Той е бил неприкрит любител на природата и на живописта и заради това за него Родопите са били свещено място.

Иван Вазов

Вдъхновявал се на поляната която преди се е казвала Мангов Льон, а сега е прекръстена в негова чест – Вазова Поляна. Тя се намира на път към връх Острец. Повече за нея можете да четете тук:

Когато вазов е посещавал нашата котловина пътят е бил или от Белово през Милеви скали или през рида Къркария. И днес там откъдето той е минал е ознаменувано с плоча на която се изписани неговото име и това на Алеко Константинов.

“В недрата на Родопите” е един много интересен прочит на родопската красота и на родопския бит по онова време.

Оставям ви с няколко красиви цитата от Майсторският му пътепис!

Днес, както ясно става на картата, в нашата граница спада само една трета част от Родопите; останалата и то най-плодородната част от тая планинска система, принадлежи на Турция, но тая малка част, оставена нам като милостиня от дипломацията, е най-величествената и поетическата: тя се възнаграждава с обладанието на една красота – Чепинската долина“

И така през 1882г. той предприема пътуване към „мъчнопреходими“(както ги нарича самия Вазов) тогава Западни Родопи. Хваща влак за Белово и от там каруца през Алабак до село Драгиново, разположено в Чепинската котловина.

По това време Източна Румелия е обхващала само западната част на Родопите. Така че можем да кажем, че „В недрата на Родопите“ е писана изцяло за Велинградската част и Батак. Също по онова време трите села – Чепино баня, Лъджене и Каменица не са били обединени град Велинград. Това става през 1948г.

И така от Белово стигат до Алабак:

„Алабак – аллах бак!

Турците казват, че от тука се виждал бог.

Иван Вазов

Ако не видях бога, то видях най-възхителната панорама на вътрешните Родопи. Непрекъснати вериги гористи планини, надиплени живописно една зад друга, подпират от вси страни кръгозора. Между техните многобъдрести клонове, в една голяма дълбочина пред мене, простира се от север към юг райски хубавата Чепинска долина. Реката Елидере, като един смок, извива се из нея и се губи насам в един дълбок пролом. Четири селца, хубавички и кичести, някои с бели минарета, се редят по права линия в тая зелена долина: Корово, Лъджане, Каменица, Баня.“

По онова време много от горите там били изсичани заради нуждите на ЖП сторителството. И се откривала панорама, която не съществува днес. Вазов я описва така:

Мене особено ме радваше зрелището на околните планини, грандиозната рамка на тая хубава долина, единствената в Родопите. Тоя планински венец, който почти цял съвпада в чепинското землище, е нещо достойно за възхищаване. Няма нищо по-живописно от хармоничното групирване на бърдата, чукарите, гребените, горделивите висове на кръгозора, почти всички облечени в гори и в черни лесове. Как сладосно и артистически се рисуват вършето на горите в лазурната синева на небето! Бели грамади от облаци по хоризонта тихо се реят и спущат острови от сенки по мантията на планините….Това е цяла празнична феерия! Аз виждам даже и бай Атанаса, който е минувал от тук без брой пъти, и двама от стражарите, че заедно с мене гледат захласнати на картината, като че първи път се мярка пред очите им.

Иван вазов

Интересен факт – Вазов толкова е странствал из Велинградските гори, че веднъж е арестуван, защото горските решили че е златотърасач(иманяр) или бежанец. По онова време рекреационните разходки сред природата са били рядко срещани. Хората ходели в гората само по работа  – сеч, събиране на гъби, бране на плодове и билки.

 При слизането си от Алабак той се отбива през село Драгиново и описва начина на живот на хората там. След един час се озовава в Лъждене и отсяда при дядо Даскал.

Описва го много по-различно от както го познаваме сега – мръсно, бедно, пусто и със схлупени къщурки. Обхожда минералните бани, за които казва че са в мизерно състояние. Кмета не отпускал пари за да се чистят, камо ли ремонтират.

Иван Вазов е посещава една горска местност Мангов-льон, наречена днес Вазова поляна. За нея той пише:

Две очи и една душа и едно сърце са малко тогава, за да хванеш безграничността, да се напиеш от невидимата струя на вечното, на тоя мир величествен и да го побереш в себе си.

Хубав е тоя Мангов льон, защото е лесно достъпен и ти отваря широки кръгозори. Ето на изток видя по-голямата част от Чепинската долина;

Пътуването му продължава в Чепино (наречено Баня по онова време)

Още при пръв поглед се убедих, че Баня има местоположение твърде хубаво, далеко по-хубаво от Лъджане. Поставена в дъното на южния залив, който прави западната Чепинска долина, до гористите поли на околните бърда, край реката, и прохладявана от вадите й, тя е кипнала в буйна растителност от елхи и тополи, всред която весело изпъкват белите й здания и острото минаре. Из клисурата вее постоянно хладец, та прави летуването тука едно от най-приятните. Човек, където да поггледне, с изключение на север, вижда пред себе си зелени балкани, превъзходни места за разходка и лов.

Две офицерски семейства гостуваха за сега в селото. То има по-хубави гостилници и по-добри здания от Лъджане, както и по-голямо оживление – всичко това му дава физиономията на градец. То е най-голямото от чепинските села (около 450 къщи), и като тях, намира поминакът си главно в земеделие, дърварство и индустрия (абаджилък) от части и в търговия. Тук живеят и най-влиятелните големци помаци.

екият климат, горите, реките, студените и горещи извори, градините и прохладата, я правят едно райче, каквито се таят само в най-цветущите долини на Щирия и Крайна, в Австрия. 

Иван Вазов за Клептуза

Аз се скитах с наслаждение половина час, из кичестите дъбравки, от върби, лещак, букове, тополи, трепетлики, прорязвани от хладни ручейки, образующи сенчести островчета. През реката в полите на рунтавата букова гора, всред възхитителна поляна, извира изобилен студен извор, називаем Клептузът, с който банянци особено се гордеят.

Иван Вазов за Банята в Чепино

Мъжката баня се подава със своя висок свод из шумалака и из пръв път прилича на селска черкова в гора. С горделив вид отвън, тя е голяма и широка извътре; над обширна окропа с шест мраморни улея се издига прекрасно извито кубе, отдето през няколко вглъбнати отвори пада през няколко вглъбнати отвори обилна виделина по широките с бял мрамор постлани подове. Сега банята не работеше, няколко майстори я поправяха извътре: в една стена бяха отворени две отделни кабини за миене, а отвън се подновяваше лепката на облегнатата до северната стена постройка с няколко стаи, служащи за кафене, за събличане и за почивка – едно време на бейските ханъмки, а сега на къпящите се “каури”.

Това показва, че баненци разбират интереса си. Снабдена с тия удобства, тяхната баня, при хубавото си местоположение, ще има съперници в Чепинско. По-нататък малко, съвсем скрита в листака, е женската баня. Разбира се, аз не отидох до нея. Бликат тъдява на групи още двайсетина горещи извора, някои с останки на стари заграднини, но сега неоползотворени; четири от тях служат за перачници на чепинки. Един друг извор е забележителен по това, че горещата му вода извира из водата на една воденична вада.

Иван Вазов за потурчването

акто са отстранени тия области в планините, както са и до днес полудиви и почти непроходими, и оскудни, би се мислило, че те са били оставени да глъхнат във вечно затишие, били са отминати и незасегнати от вълните на историческия живот на народите в Балканския полуостров.

В действителност, обаче, не е така. От най-старото, от легендарно време, от времето, когато родопските менади убиха Орфея и му хвърлиха главата в Марица, през времето на гръцкия мир и римското вседържавие, и по-после – на византийската империя, та до XVI век, тоя планински край е бил театър на безпрестанни и международни сблъсквания, войните са оставили на всяка крачка своя спомен, кръвопролитията са напоявали периодически планините и долините на Родопите. Хиляди главатари и вожди на диви орди, от Атила на 485 г. до Тъмръшлият Ахмед-ага на 1876 г., са разнасяли пожарите и опустошението из тях. Родопите са били насеяни със замъци и яки укрепления; рядко ще найдете стратегическа клисура или връх без никакъв остатък от стара крепост или “градище”. Тук е бил театърът на някалко войни между българските царе, от династията на Асеновците или от наследниците й, с Византия.

Границата между двете държави постоянно е играла и се местила по разните гребени на Родопите, заедно с напредъка или несполуката на тяхното оръжие.

Спомените за Петра, Симеонов син  3, на Асеновците, на Калимана II, на Александра се съхраняват и днес в надписите, ръкописите и образите на черковите и на мънастирите родопски. Ред самостоятелни велможи и войводи са имали тука свои ефимерни княжества, додето са ги изтиквали из орловите им гнезда по-силни похитители. Иванку, убиеца на Асеня I, деспот Слав, Момчил, контовете на латинската цариградска империя, Шабран, влахът, кърджалиецът Кара-Феиз, Индже войвода, цял рояк още исторически авантюристи пролитат през нашето въображение… Значението на някои от тях е било силно и обаянието им е траяло дълго време из населението. Така деспот Слав: през XV и XVI векове даже Родопите са помнили името му и родопските планинци са наричали тия планини “Славиеви гори”.

Това население, славянско от дълбока древност, изпечено в постоянна барба за съществуване с природата и с човека, е показало геройско съпротивление на завоевателите-турци, особено при Куртово (село 6 часа на юг от Голямо Белово). При Ракитово и другаде (1345 г.). Но най-после, като се видяли оградени и насилени от вси страни, едни от чепинци побегнали при родопския деспот, а другите изпратили посланици до Лалашахин паша в Пловдив и му се подчинили.

Между условията на тая капитулация любопитно е онова, чрез което се отменяват чепинци от плащане харач и други данъци, а срещу това се задължили всеки мъж от 20 до 35 години да отиват с турските войски в походите им. От там и названието помаци, произлязло от “помагачи”. С това е било положено при Мурада I начало на образуванието на войската от войниците, състояща от българи християни, имеющи главна задача да пазят обоза. Друго любопитно условие е било – запазването на Чепинско пълна автономия в черковните му дела.

Тия условия били строго съблюдавани до половината на XVII столетие. Но настанала съдбоносна минута за тия полунезависими планинци и техния исторически живот взел съвсем друга посока.

http://www.lovevelingrad.com/pod-igoto/

На 1659 г. те били потурчени!

Християнско чувство и вярвания, обаче, дълго време остаяли живи у потурнаците. Дори в 1817 година те вардели някои христиански обичаи, както на сватбите си, така и на погребенията и при други случаи; те помнели и тачили роднините си в Батак. Намирам една помашка песен, записана от помачето Махмед Тумбев в село Корова, доста любопитна в това отношение.

Ние продължихме пътя си по една пътека на стръмнината, между дънерите на разредените бели борики.

Скоро завихме на север да минем през една седловина на Илийн-върх и се озовахме в гъста елова гора, гдето се изгубихме. Подир няколко завоя из нея пътеката излезе на открита полянка, “Бялата скала”, от гдето пак ни се лъсна гледката на Сюткя и доспатските колибаци. Тая полянка от юг се увенчаваше от причудлив стълб канара, който сякаш пазеше входа в Арапчал.

На запад от полянката вече се захващаше Арапчал.

Подир малка почивка ние се гурнахме в горите му, които изведнаж станаха много гъсти, пусти и мрачни. Пътеката ни заведе през някакви мочурливи бари, с тиня черна като мастило, в някакъв глух и стръмен пущинак, и там се изгуби. Озърнахме се навсякъде – накъде да хванем, па тръгнахме на посока, право пред себе си, по възвишението, за да се изкачим на гърба на Арапчал.

Крупното опустошение на Беловската гора още не беше дошло до тука; но в многото пресечени един метър високо над земята борове, и постелката от трески около тия убити тела, бяха като едни зловещи предтечи на изтреблението, на което близостта предвещаваха… Нашето възлазяне на всеки миг ставаше по-мъчно. Попаднахме в областта на изпадалите борове и елхи. Хиляди изгнили трупове, накръстосани по всяка наша крачка. Повечето трупове не можеха да се прескокнат, а трябваше да ги избикаляме – често да се повръщаме по стъпките си, отблъснати от непроходима мрежа сухи клони, преплетена с жилава паяджина от пълзящи растения, които задръстяха на всяка минута пътя ни.

Правите борове, остарели и осърнали, сякаш поразени от ужаса на смъртността, що ги заобикаля, печално отпущаха уморените си клони, облепени дрипаво и обвесени с ресист мъх.

Очевидно, задушени в тоя затворен въздух, заразени от миазмите на стихийната гнилост, те не можеха да виреят и клюмаха, като немощни и маложизнени старци, които очакват най-малкия удар на съдбата, за да се повалят при другите. Тия безчислени трупове, натъркаляни един на друг, и на грамади, наумяваха бойното поле на едно велико сражение, или град на гиганти, из който е минал изтребителният бич на чумата. Ние се сломихме и прегънахме одве. Особено конят се измъчи, цял издраскан от острите стърчащи клонове, през които си проправяше път. Из такива места, очевидно, никой не е минавал без крайна необходимост; никъде следа човешка или на добитък по върлата, влажна и задръстена стръмнина.

Това място носи характерно название “Кладакът”.

 Местността Локвата през погледа на Вазов

Излязохме на полянката на една седловина. От тук вече изгледът на гората съвсем се промени. Кладакът престана да я загрозява. Хубави, здрави и прекрасни борове от всякъде се издигаха като зелена стена, из която ни долитаха песни от славеи – и приятен дъх от бориките и от чубриката, силно размирисали от току-що миналия дъждец. Хоризонтът ни беше от всякъде затворен от разкошното вършье на тъмните гори, но картината оставаше очарователно идилическа. Чистата и весела поляна, покрита с росна трева, заблестяла с милионните си елмази на слънцето, радваше, нежеше сладко душата със своя светъл покой и райска уединеност. Една пътека като златна корделка се измъкваше от едно място на гората, на дясно от нас, и просичаше с една сладка линия зеленинището, за да потъне пак в черната гора отсреща. Тая пътека, направена от стадата, даваше радостния печат на живота на тая затънтена самотия.

– Това го викат “Локвата”. Тузи о имало гьол преди – каза Алю, като ми сочеше едно петно от по-тъмнозелена трева, каквато означава присъствието на мочур.

 За Юндола

Срещната гора обличаше един нов по-висок върх. Аз го попитах дали от тоя върх ще слезнем в Юндол.

Всички тия бърда наоколо, облечени от гора, запазват хубаво Юндол от ветровете, правят въздуха му мек и напоен обилно с борова миризма. Поради тия му благоприятни условия Юндол е една от точките, които не преди много нарочита докторска комисия бе избирала за бъдещи лечебни станции за слабогръдите. Това, впрочем, ще остане само мечта, като се вземе пред вид отсранеността и мъчнодостъпността на тая висока планинска котловина, в близко съседство още с хайдушките краища на Доспат. На руската карта долината е записана Юн-дол (р. Юн-дол) и аз мислех, че това славянско название е настоящето й, изменено от турците на Юндола, както го употребяват в Чепинско.

Но Алю унищожи това ми приятно предположение, като ми обади, че в Родопите има и друга местност с име Юндола

(Юн-дала означава място, гдето става пазар на вълна).

Едно чучурче при южния изход на долината, от гдето се отваря хубав вид на полския и гол гръб на Куртовския Доспат, а зад него на Пирин, весело изливаше сребристата си струя в дългото дървено корито.

Обядвахме там. После догдето Алю дремà, аз се поскитах нататък из долината и седях на разни точки, за да й се налюбувам всякак. Усещах неописана драгост, че се намирам в лоното на това родопско кътче, тъй покойно, тъй цветущо и забравено от света. В подножието на източната бърдчина забележих и признаци от културност: няколко бразди с зеленчук и една ивица около мандрата.

Иван Вазов За река Луковица и спускане от Св. Петка към Велинград

През ужасно вратоломен път ние се спуснахме в дола на Луковица, като оставихме на дясно от нас ръта, на който стои важният помашки колибак Свети Петър. От тук вече пътят ни въвреше все право на изток, в подножието на Арапчал и край реката, засеен ту от прекрасни високи дъбове, ту от низки, гъсти габраци, що обтачаха бреговете й.

Ние постоянно слушахме от дясно екливото шумтене на реката, която блъскаше вълните си в дълбоката каменна матка, гдето многовековните дъбове топяха дебелите си дънери. Нататък пътят ни потъваше все в по-страшна гора, която го притискаше до скалистите стени и криеше на всяка крачка невидими пусии. Глухотата и пущинакът ставаха грозни, а сега, при слухът на хайтите, станаха зловещи… Два часа държи такъв път. На едно място край него, в шумата, видяхме някакви насядали човеци.

Иван Вазов вижда скалния феномен Баба и дядо. Но го оприличава на Майка с дете

Ние се напълно отпуснахме, когато клисурата хвана да се разширява и доста далеко по хълбоците на склоновете да се жълтеят усамотени нивици, признаци на близостта на Лъджане и на питомния свят.

Скоро се озовахме в цветущата долина на Луковица. Слънцето, трептяще зад черната чука на Острец, хвърляше златни вълни от светлина в долината, хармониозно прошарвана от големи петна сенки, падащи по зеления й килим от групите дървета от дясно, що се отделяха от горите на Острец и слазяха до самия път. От ляво зад реката продължаваха да стърчат големите рътове, що съставляваха подножието на Арапчал, често набучени със зъбчати скали. На едно място вниманието ми привлече една каменна фигура между тях. Тая скала имаше вид на права кадъна, с ушмак и фередже, с такъв верен и артистически изрез на формите, щото ще кажеш, че това е една изваяна статуя, закрепена на ръта.

Алю забележи вниманието ми и ми обясни:

– Булйото, тоя камен такъв прикор има…

Дали тая каменна буля е свързана с някое поетическо предание, както каменната майка с детето при Искъра, срещу Урвич, това не можах да узная от водача си. Но непременно народната фантазия ще е поработила над тоя чудат камък, което може би да ни обади друг по-щастлив турист.

Дванадесет дена гостувах в Лъджане. Тоя срок ще ви се види малко длъшък, като се вземат предвид несгодите на живота там във всяко отношение, както и отсъствието на общество. Дядо Даскал и моят хранител, Героолу, се оплакваха, че тая година ще бъде съвсем ялова за тях.

Аз бях вече изгледал чепинската природа и бях посетил всички места, които заслужаваха да се посетят. Когато се наскитах по върховете, аз отивах в ливадите на Луковица, и там, до нейните вълни, под сянката на върбите, четях последните руски журнали – аз се бях досетил да взема със себе си няколко от тях. – Любимото място за прочит ми беше още една висока моравка, на източния край на селото, засеняна от голяма върба и прохлаждена от гръмливата воденична вада, която чрез един бочен улей храни и една дръста. Зад тях е бичкиджийницата на дяда Даскал със своето ухораздирателно търкане. Концертът на всичките тия шумове: на вадата на улеите, на воденичните камъни, на бичкиджийския трион е заглушитален, но и той си имаше една своя мелодия – далеко по-приятна от глъча в Героолувата кръчма, над която бе стаята ми.

За Язовир Батак, който е бил още тресавище

Баташкото поле, което само по едно име знаех, аз си представлявах горе-долу една тъжна, каменлива котловина, прошарена с редки дървета, стеснена между планини, с високия Карлък от юг, във вид на твърде изпъкнал и заострен конус, със село Батак на единия край, а противоположният, състоящ от една обширна локва, задрямала в тъга и пустош, в която се огледва небесния свод със своите облаци. Въобще, представлението не беше хубаво. Чини ми се, че на това предубеждение много спомагаше и самото име “Батак”, защото имената, каквото и да говорят някои, хвърлят някакво таинствено обаяние или грозота въз нещата не само които още не знаем, но и които познаваме…

Е добре, аз имах пред себе си една долина божествено хубава със своя неначет яснозелен смарагдов килим. Нито едно дръвче, нито едно храстче, нито камъче, нито тъмна точка не нарушаваше хармонията на зеления цвят по тая чиста и гладка, като едно езеро, равнина… Склоновете на околните планини бяха гористи горе, а хълбоците им прошарени с големи или малки групи борики, които се разхождаха живописно по зелените стръмнини; само от южната страна горите слазяха доста низко.

Иван вазов за Батак

В последните няколко глави Вазов пътува до Батак, и разказа му предимно е фокусиран върху Баташкото клане и баташкия ужас. От колкото и източници да съм я чела, историята е смразяваща кръвта.

Междудругото ужасът е отразен тогава в медиите в целия западен свят, защото едва ли има събитие, което да доближава по мрачност дори малко това зверство.

Станалото-станало, но това днес може да ни служи само като предупрежнение – как трябва да мислим за себе си и да не оставяме нникакви политически, религиозни и други видове културно програмиране да замъглят съзнанието ни.

Както казва Гьоте – това че всички правят нещо не значи че е правилно, и това , че никой не прави нещо не значи че е грешно.

Няма да изваждам цитати от края на пътеписа, за да запазим положителния тон на тази статия!

Надявам се че погледът от очите на Вазов ви е харесал.

Add a Comment

Your email address will not be published.

error: Content is protected !!