Алеко Константинов е народен будител и виден обществен деец и ценител на красотата във всичките й измерения! Това се вижда по писателския му изказ и маниер.

Най – известната му творба си остава Бай Ганьо, заради която познаваме и стила на Алеко в сатирична, дори понякога цинична светлина.

Но в пътеписите си той показва истинската си същност – естет, ценител на природните зрелища и отличен познавач на човешките същества.

В пътеписа си “През Марта на Чепинско” той  минава през планинския рид Алабак. Нощта е мразовита.

Алеко Константинов обръща внимание на студения пролетен дъжд,

който ги  посипва докато пътуват през планината, но отбелязва. :

„Mалодушие ще покажем ако оставим на един мартенски дъждец да угаси пламенното ни ламтение към природните красоти на България. “

Щастливецът не спира с величаенето на Велинградските гори, а обръща внимание на дремещите през нощта хълмове край Чепинско.

„Като грейнала оная ми ти месечина и покрила островръхите лесисти хълмове с една бледна, фосфорна мека светлина. И гледаш смътни грамади от върхове, високи и ниски, светли и по-тъмни. И всичко това, колкото се стъмнява тъмнее, тъмнее и пропада в мрака на огромното долище.“(визира Чепинската котловина)

След като слизат в село Лъждене, описва колко е благоустроено и модерно за времето си. А Лъженчани описва като благи и гостоприемни хора.

Освен за красотите на родопската природа той не остава сляп и за между човешките отношения в района. Описва как, макар и след освобождението – османските маниери все още витаят в ежедневието на Чепинчанина. И тук присъства будното чувство на общественика за произволносите на насилниците в чепинското корито и благосклонното мълчание на властите.

Той въвежда и читателя си в мътния поток на пост-робското ежедневие. За бремето, което все още тегне над българския народ.

За краткия си престой той увековечава този край в своите пътеписи.

Всеобщо е признанието, че това е един от най-живописните пътеписи в българската литература.

Чрез картините си Алеко постига онова на което е способна и самата природа – да възвисява и облагородява човешкото съзнание. И го прави толкова сладкодумно и повествователно, с такова виртуозно красноречие, че в един момент започва да съперничи на природата – и по красота и по въздействие!

След Чепинско той се отправя към Пещера, без да знае, че това ще е последния ден от живота му.

Там на празничната трапеза по случай деня на Кирил и Методий може би на шега, може би наистина е обещал да напише очерк за „Бай Ганьо в Пещера“.

На следващия ден той намира нелепата си и ненавременна смърт в покрайнините на град Пещера.

„Онази мартенска нощ в Родопите –  в очерта През Марта на Чепино – чиито мрак и пустинност не се предават само чрез глухото ехо на невидимата нощна птица тая мартенска нощ ще остане завинаги в нашата литература образец на поетическо  възсъздание тайнствените настроения на природата! “

– Пенчо Славейков за „През Марта на Чепино“